Шегите на Ейбрахам Линкълн
Ейбрахам Линкълн обича да споделя истории, макар хладния вид на суровия му мраморен монумент във Вашингтон, окръг Колумбия, и мрачният език на великите му изявления, които скриват естественото му възприятие за комизъм. Линкълн възприема хумора като инструмент, даже оръжие – и като правист, политик, президент и човек с хронична меланхолия го употребява с изумително богато многообразие.
Много от историите на Линкълн и остроумните реплики са изгубени за поколенията. С течение на времето оживелите такива губят подтекста, в който са основани, губейки огромна част от иронията и яркостта си. Но както демонстрират образците тук, хуморът му би трябвало да се приема съществено.
Търсейки противоотрова за депресията си, Линкълн постоянно се отдръпва в книгите с смешки и намира тоник в положителния смях, провокиран от неуместните обстановки в тях.
Той обича да радва публиката с историята на колекционер на реликви, който чува за стара дама, която има рокля още от времето на Революционната война. Колекционерът я посещава и я моли да му даде роклята, с цел да задоволи любовта му към остарелите неща. След като тя му я дава, той я подвига и споделя: „ Ти ли си роклята, която тази дама, в миналото млада и разцъфнала, носи по времето на Вашингтон? Без подозрение, когато се появихте от шивачката, тя ви целуна, както аз ще направя в този момент! “ Казвайки това, старата жена се обажда: „ Непознати, в случай че искаш да целунеш нещо остаряло, по-добре ме целуни по дупето. То е с 16 години по-старо от тази рокля. “
Линкълн вижда политическата стойност на подигравките. Съзнавайки, че има извънредно дългите крака и че мнозина го считат за противен човек, той взема решение да се изправи очи в очи с тези неприятни условия.
Той описа за среща с чужд във влака, който му споделя: „ Аз имам предмет, която принадлежи на вас. “ След това мъжът вади нож от джоба си и изяснява: „ Това ми беше обещано с напътствие да го вардя, до момента в който не намеря по-грозен човек от мен… Позволете ми в този момент да кажа, сър – мисля, че в този момент вие имате заслужено право да го притежавате. “
Линкълн употребява духовитост, с цел да отклони политически претенции. Една от най-стресиращите му задания като водач на републиканската администрация е оправянето с лавината от претенденти за държавни постове.
Делегация приканва за назначението на техен прочут за комисар на в Хавай. Те акцентират освен неговата валидност за поста, само че и неприятното му здраве, което може да се възползва от локалния климата. Линкълн приключва чуването със страдание: „ Господа, скърбя, но има осем други претенденти за това място и всичките са по-болни от вашия човек. “
Като правосъден юрист Линкълн употребява хумора стратегически във и отвън правосъдната зала. По време на обедната отмора на един съответен развой той споделя на правосъдните заседатели за малко момче, което бърза да повика татко си. „ Папа, ела бързо! “. „ Един работник и сестри ми са в плевнята; той си смъква панталона, а тя си подвига полите и двамата се готвят да пишкат по цялото сено! “ Бащата дава отговор: „ Сине, обстоятелствата ти са изцяло правилни, само че заключението ти е изцяло неверно. “
По-късно в съда, след продължителната тирада против съперника си, Линкълн споделя на правосъдните заседатели: „ Фактите на моят конкурент са изцяло правилни, само че заключението му е изцяло неверно. “ Той печели делото.
Когато в разгара на Гражданската война в Америка Джон Поуп телеграфира Вашингтон, че е заловил 4500 противников воници, върви към конфедератите и скоро те ще са във властта му, кабинетът пита президента за неговото мнение. „ Това ми припомня “, дава отговор той, „ за една болна жена в Сангамон Ко “.
Докторът пристигна и предписа лекарство за запека й. Връщайки се на идната заран, той я заварва „ свежа, в положително здраве и закусваща “. На въпроса дали лекарството е подействало, тя удостоверява, че е подействало. „ Колко пъти подейства? “ – пита той. „ 142 “, отговори тя. „ Мадам, сериозен съм. Колко? “, възмущава се лекарят. „ 142. “ „ Мадам, би трябвало да знам. Не може да са 142 “, упорства той. „ Казвам ви 142 “, дава отговор тя, „ Но 140 от тях бяха вятър “.
